Постинг
16.04.2010 00:21 -
ПОСЛЕДЕН УРОК
Това нещо го намерих в Дир бг. написано като коментар от човек нарекъл се "Гневен" , по повод статия за учителката обрала банка в Плевен. Според мен е много силно.
ПОСЛЕДЕН УРОК: Контейнерите за боклук пред блока. Тук всяка сутрин идваше жена, във вехти дрехи, слаба, невисока, с количка, а през зимата с шейна. Преглеждаше в сметта добре нещата, отделяше полезните на вид, изглеждаше ми странно тя позната в походка, маниер, в гърба превит. Бях все зает, началник в общината, до службата ме караха с кола, и само сутрин, точно до вратата, я виждах, беше вечно с очила. Веднъж обаче тя ме заговори. Попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се стори. И я познах, познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислех - учителката, станала клошар, в бюрото нещо търсех, нещо чистех, бях станал ученика Божидар. Не бе познала в мене ученика. Самият аз бях доста променен - солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро! Неработен ден. В боклука ми, на дъното прибрано, лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас и без дори главата да повдигам, прибрах се бързо, на бегом у нас. В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад, вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя. Никой няма. Пред прага плик с кашончето встрани. "Не те ли учих, драги Божидаре, че всяка работа краси човек, дори и бедността от бога дар е, макар и в двадесет и първи век. Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай, ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как, не върша грях." Това прочетох. Щях да се убия. Учителката вече не видях. НЕВЕДОМИ СА БОЖИИТЕ ПЪТИЩА ЗА БЕДНИТЕ УЧИТЕЛИ!
ПОСЛЕДЕН УРОК: Контейнерите за боклук пред блока. Тук всяка сутрин идваше жена, във вехти дрехи, слаба, невисока, с количка, а през зимата с шейна. Преглеждаше в сметта добре нещата, отделяше полезните на вид, изглеждаше ми странно тя позната в походка, маниер, в гърба превит. Бях все зает, началник в общината, до службата ме караха с кола, и само сутрин, точно до вратата, я виждах, беше вечно с очила. Веднъж обаче тя ме заговори. Попита ме с усмивка за часа. Невероятно близка ми се стори. И я познах, познах я по гласа. Бе моята учителка любима в последния гимназиален клас. Заместваше почти една година. Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас. Цял ден на работа за нея мислех - учителката, станала клошар, в бюрото нещо търсех, нещо чистех, бях станал ученика Божидар. Не бе познала в мене ученика. Самият аз бях доста променен - солиден, тежък, лика и прилика с мастит, авторитетен бизнесмен. На заранта я чаках много рано. Прекрасно утро! Неработен ден. В боклука ми, на дъното прибрано, лежи кашонче, дар голям от мен. Усетих зад гърба си, че пристига. Изсипах кофата с боклук завчас и без дори главата да повдигам, прибрах се бързо, на бегом у нас. В кашончето бях сложил триста евро, кафе, парфюм, кутия с шоколад, вълнувах се и бе ми малко нервно, но в себе си се чувствах много млад. Закусих и полегнах на дивана. На входната врата се позвъни. Излязох да отворя. Никой няма. Пред прага плик с кашончето встрани. "Не те ли учих, драги Божидаре, че всяка работа краси човек, дори и бедността от бога дар е, макар и в двадесет и първи век. Нима в очите ти съм просякиня? Срамуваш се да поговориш с мен. Обратно връщам твойта милостиня и знай, ще легна гладна този ден. Не прося милост, бедността не крия. Клошар съм, няма как, не върша грях." Това прочетох. Щях да се убия. Учителката вече не видях. НЕВЕДОМИ СА БОЖИИТЕ ПЪТИЩА ЗА БЕДНИТЕ УЧИТЕЛИ!
